Дамата от втория етаж над библиотеката
Библиотека. Малка библиотечка, изпълнена само с увлекателни и стойностни книги….Намираше се на първия етаж на един неизмазан блок. Точно над книжното убежище живееше една дама…
Нейното скривалище беше една малка, но уютна стая, в която имаше всичко необходимо. Дамата бе украсила стените си със слънчогледи, а по стените имаше нарисувани ярки жълти слънца. До тях бяха разпиляни всевъзможни цитати, но имаше един по-специален, който незнайно как тя бе написала на тавана. “Животът е това, което се случва, докато си правим планове. Джон Ленън” Беше влюбена в неговия образ и в неговата същност. Обожаваше музиката му, стилът му…Дори преди години, и тя самата не помни от къде, но се бе сдобила със същите кръгли очила, като неговите. Имаше усещането, че това ги свързва по мистичен начин.
За да бъде щастлива й трябваха много малко неща. Една чаша от любимото й кафе. Радваше я голямата чаша и парата, която се надигаше от нея. Звучеше й красиво. И да си седне до дървената рамка на прозореца. Наблюдаваше хората с часове. Беше и достатъчна и минута, за да ги огледа и да започне да си измисля техните истории, проблеми, и като цяло техните съдби. Това я забавляваше и така минаваха дните й.
Но имаше нещо у нея…Нещо, което плашеше останалите. Според нея хората- тези които наблюдаваше всеки ден, тези които разнасяха куфарите си насам натам и тичат за работа, тези които купуват кафета и обяди на шефовете си, само и само да се подмажат и да изкарат пари, са жалки. Не виждаше смисъла в това, да губиш времето си за неща, които не те кара да се усмихнеш и не те прави щастлив. Смяташе, че тези хора нямат време за собственото си аз. Не могат да опознаят себе си, просто защото не могат да останат дори и за миг, насаме със себе си.
Често слизаше до библиотеката за някое и друго интересно четиво. Вървеше из рафтовете с книги, но винаги бе сама там. Просто защото когато клиентите я засичаха излизаха отвън. Самите те не знаеха какво ги плаши у нея. Просто не им беше приятно присъствието. Смятаха я за луда. Тя се зачиташе в някои книги. Сядаше на масата в библиотеката и четеше любимите си пасажи. Смееше се. Беше истински красива, когато се усмихва. Друг път вземаше книгите в стаята си и ги четеше пак там. Отново до нейният любим прозорец….
Всъщност по такъв начин минаваха дните й, но, Боже, тя наистина бе щастлива. Правеше дребните ежедневни неща, които я радват, които я карат да се усмихне. Съжаляваше другите. Вътрешно бе сигурна, че ако я познаваха, щяха да й за виждат и че тайно копнеят за живот като нейния. Зимно време слушаше музиката на Ленън и в захлас наблюдаваше зимните снежинки, а понякога излизаше навън, за да се разходи и да се слее с тази приказка. Да усети себе си като Снежанка, а не като “странната жена над библиотеката”. В крайна сметка това е важното, нали? Пък как мислят другите за нас…Тя не държеше на това.
Седейки на прозореца, тя понякога наблюдаваше един мъж. Продавачът на кафе в отсрещното заведение. Обичаше силуета му, тялото му, дрехите. Харесваше й профилът му, и как страстно се присвиват очите му когато цигареният дим влиза в тях. Харесваше й недодяланата тръпчинка, разположена в средата на бузата му…обожаваше толкова много неща у него и понякога си позволяваше да ходи при него за кафе. Говореха си. Той я караше да се усмихне. Тя му бе споделила мирогледа си. Той го споделяше. От семейство на хипита, завършил история на изкуствата във Франция, след което записал философия в Германия, а накрая решил че всичко това усложнява живота му и времето тече ли тече, докато той се бори с комерсиалните науки и себедоказването. От малък харесвал аромата на кафе. Когато дядо му правел кафе той примирал от удоволствие. По- късно то се превърнало в любов, страст, фетиш. И така решил да прави кафе и да доставя това щастие на хората това удоволствие. Да вижда блажената им усмивка когато усещат горещото кафе да се разлива във вените им. Да се слива с кръвта им. Това бе историята му. А дамата, тя наистина му допадаше. По- особен начин, но все пак му допадаше.
Един ден, докато тя седеше в любимия си стол и наблюдаваше хората с усмивка…на вратата се почука. Тя бавно се надигна, отиде до вратата без кой знае каквъ ентусиазъм, но когато отвори и видя, че е той се усмихна широко.Подаде й чаша кафе. Сподели, че заминава…завинаги. Баща му отворил малко бистро във Франция и се нуждаел от помощта на сина си. С чашата кафе младежът решил да я зарадва запоследно.
- Надявам се да ти доставя наслада с кафето, прекрасно почти колкото теб. Кафето, за което се грижа толкова години, нещо, което толкова исках да направя и за теб.- Последва чаровна усмивка и целувка по бузата. Той я погали по челото и си тръгна.
След това мислите започнаха да бушуват у нея. Потекоха сълзи, прокраднаха се усмивки. Той беше ли влюбен в нея? А тя в него? Защо тогава заминаваше….държеше кафето и отпиваше бавно от чашата. Сливаше се с него. Покри очите си с очилата на Джон Ленън и просто мислеше. Луташе се из собственото си съзнане, когато неусетно се умори от всичко това и се пренесе в света на сънищата. Озова се на висок зелен хълм. Толкова чист и светъл. Без онези забързани хора. Природата и тя. Синьо небе и ярко слънце. Аромат на трева, цветя, дървета и природа. Болезнено красива картина. Тя не разбираше къде е. Изведнъж се стресна от ръка, която я тупна по рамото.
-Ха, ето къде са ми били очилата. Знаех си, че скоро ще дойдеш за тях, за да си при мен.- тя се обърна и видя Ленън…самият той.
Разбира се стаята над библиотеката след това бе обявена за продан. Може би тя просто не можеше да понесе реалната любов и вечният сън я отведе при така бленувания от нея образ на Джон Ленън. Най- сетне и тя получи своя шанс да бъде щастлива.
Aurora Broden
